София излъчи седем играчи, Пловдив – трима, а Варна – двама.
 

Ето ги и националите:
София:

Александър Пантов, Георги Блажев, Асен Станков, Владислав Борисов, Славчо Здравков, Александър Христов, Георги Илиев
Пловдив: Димитър Стоянов, Кочо Михайлов, Мирослав Хаджиев
Варна: Огнян Асенов, Господин Чакъров

Нашият клуб предварително се запозна с проекта. За него ни разказа един от треньорите - Методи Здравков, с когото се срещнахме и разговаряхме на една от сбирките на клуба.
Младите журналисти взеха интервюта от състезателите. Бяха впечатлени от отношението на момичетата и момчетата към задълженията им - в работата, в семейството, в отбора.Ето и по-интересните въпроси и отговори:
На въпроса- с какво се занимават- някои отговориха така:

Димчо - Работя към Топлофикация, отнасям се сериозно към работата си. Тренирам упорито. Искам да уча вечерно. Най-важното нещо в живота ми е детето ми, което е на 3 годинки. Искам да бъда преди всичко добър баща.

Георги - Работя, уча вечерно. Мечтая да имам семейство.

Антоан- Уча рехабилитация. Участвам в проекта с желание, но и преди това съм се занимавал  професионално с футбол. Най-важното нещо в живота за мен е семейството.

Янко - За мен проектът е педизвикателство. Ако не ме изберат, няма да се отчайвам, продължавам напред. Догодина пак ще участвам, няма отказване.

Господин от Варна: Занимавам се със строителство. Нормален човек съм. Вълнуват ме обикновени неща. Вече съм избран в националния отбор, но ми се искаше и другите от нашия отбор да са там. Горд съм, но ми е и тъжно, че сме само двама от Варна.

Огнян от Варна: Работя като алпинист / санираме сгради с моята група/. Уча в техникум - технология на дамското облекло, с това искам да се занимавам. Щастлив съм, че ме включиха в отбра, но ми се искаше и други от Варна да включат.

Зададохме въпроси и на другия треньор - Кирил Кюлев, който тази година завършва Спортната академия- специалност "Треньор по футбол". Попитахме го какво го е накарало да се занимава толкова време с този проект съвсем безкористно. Ето как ни отговори той: "Отначало просто проектът ми се видя интересен. Но като се запознах с момчетата и с момичетата и поработих малко с тях, разбрах, че си заслужава да помогна на тези млади и упорити хора. Не съжалявам за времето, което съм прекарал с тях - аз дадох от себе си каквото мога, но и те ме научиха на много неща. Мисля, че станахме истински приятели и това е ценно за мен. Вярвам в тях и знам, че ще се представят добре. Но преди всичко знам, че са добри хора. Трудностите в живота рано са ги научили на много неща, помъдрели са. Иска ми се връзката ми с тях да не приключва с проекта, а да си останем приятели и в живота занапред."

Ето и впечатленията на някои от участниците в клуба:

Елена: Взехме интервюта. Отговорите бяха много интересни за нас. Впечатли ме това, че всички искат да имат дом и семейство. Някои дори си имат вече деца и се отнасят отговорно към задълженията си. С нищо не са по-различни от нас. Всички работят и си изкарват честно хляба. Мисля, че са  по-отговорни от нас, защото са се сблъскали с много трудности и са разбрали кои са важните неща в живота.

Влади: Впечатлен съм от борбеността на тези момчета и момичета. Всички те имат мечти и са готови да се борят за тях. Не са получили нищо даром в живота и това ги е направило такива -отговорни и упорити. Възхищавам им се.

Симеон: Нищо, че повечето от тях са левскари, възхищавам им се.

 

Александрина: Когато пристигнахме в кв. Челопечене и влязохме в спортната зала, направи ми впечатление, че тя е обновена. В нея вече се бяха провели няколко футболни мача. Имаше отбори и от страна, които бяха изцяло съставени от деца, израснали по домове за сираци. Ние разговаряхме с няколко от тях и от думите им разбрахме,че са много амбициозни, истински хора, повечето от тях с една едничка мечта – да създадат семейство.
Ася: Бях истински развълнувана от тази среща. Видях хора, които и за миг не се отчайват, гледат оптимистично на живота. Това ме накара да се замисля за своя живот. Сигурно е вярно това, че трудностите те правят по-упорит и борбен. Възхищавам се на тези момчета.
Изабел: Тези момчета ме накараха да не деля хората на някакви си групи. Видях, че трудностите в живота могат да те направят силен. Те ни показаха, че най-важните неща са тези, които ние не забелязваме, защото ги имаме - семейството, приятелите, близките хора.

След като се качихме в автобуса, бяхме малко замислени. Всеки от нас по свой начин осмисляше нещата. Думите на тези млади хора ни развълнуваха. Трудностите в живота ги бяха направили мъдри, упорити, трудолюбиви. Те наистина бяха осъзнали, че могат да постигнат мечтите си, ако се борят. Ние бяхме трогнати и им се възхищавахме.